Нов ден.
Де да можеше да помниш хубавото в дните. Обикновените, дори леко сивеещите дни си отиват без да оставят какъвто и да е спомен. Хубавите, забавните и цветните дни отминават и само бледата сянка ти напомня, че има и хубави неща на света. Без усмивка.
Но думите...
"Съжалявам, не исках"... "Сгреших"... "Извинявай"... "Нека се реванширам"..
Колко пъти ти се е случвало да чуеш тези думи? Ако си достатъчно щастлив около теб да има хора, които не се страхуват да си признаят грешките... сигурно доста.
Не поставям под съмнение бройката на хората, които говорят едно, мислят едно, а после съжаляват за това, че не са говорили и мислили друго. Тя е константа - много.
Нормално е, всъщност - човек да си изкара гнева, яда, нервността и стреса върху най-близките си. Колкото и да са наранени, колкото и да болят сърцата им, те най-много го обичат и винаги ще простят... винаги ще го приемат обратно.
Всичко ще кажа... на теб. Ще ти припомням грешки, ще те обвиня за несполуките си, ще ти споделя, че не чувствам щастие и накрая ще ти тръшна вратата.
А думите ще оставят червени резки по тънката кожица на душата.
След време те ще зараснат. От тях ще останат само кафеникави и седефено-бели белези, които ще напомнят за себе си. Като от драскотини на котка.
Ще напомнят всеки път, когато ги видиш...

***

Трудно е да простиш.